Назад към СЪДЪРЖАНИЕ

ФРИДРИХ НИЦШЕ (1844-1900)

Изходна социална нагласа на Ницше е "радикалният аристократизъм", виждащ във великите личности цел на историята и свързаният с него дуализъм на господарите и робите. Според Ницше "... ние трябва да разберем, да установим като строго звучаща истина, че робството принадлежи към същността на културата."

Идеята за волята като висш принцип на битието, за "волята за власт" Ницше заимствува от Шопенхауер, но я преработва и развива като плурализъм на волята, с признаване на множество конкуриращи и сблъскващи се "центрове" на духовните сили. Той отхвърля учението на Шопенхауер за отказване от волята като средство за спасение.

Според Ницше "животът ... представлява специфична воля за акумулиране на сила"..."животът се стреми към максимално чувство за власт". Понятието "живот" включва биологически, исторически и социологически елементи. Животът се намира "отвъд" противоположността между духа и материята. Това понятие е краен "феномен" на познанието и не се поддава на по-нататъшен анализ.

Ницше отхвърля Дарвиновата теория за развитието на органичния свят. Според него "най-приспособени" са не "най-добрите", а "средните", "посредствените". В живота "най-силните и щастливите се оказват твърде слаби, когато им се противопоставят организираните стадни инстинкти, боязливостта но слабите, численото превъзходство".

В историята Ницше вижда регрес и декаданс, породен и постоянно пораждан от "културата" упадък на "висшия тип" на човека. Същото важи и за целия животински и растителен свят. За Ницше понятията "прогрес" и "развитие" са фикции. Той ги заменя с понятието "ставане". В света няма неща: ако отстраним от него привнесените от нас понятия, "няма да има неща, а ще останат динамични количества (Quanta)", които се намират в известно отношение на напрегнатост с всички други динамични количества: същността им се състои в отношението им към останалите количества, във  "въздействието" им върху последните. Волята за власт не е нито битие, нито ставане, а патос - най-елементарният факт, от който само и възниква ставането, действието".

Ницше отрича представата за "нещото в себе си" като безусловна реалност, като нещо което не се намира в съотношение с другите неща. Следователно "същността на нещото е само мнение за нещото".

Познанието е само средство за създаване на полезни за субекта фикции, които му позволяват да преживее и осъществи своята "воля за власт". "Познанието действува като оръдие за власт". Затова познанието не се простира по-далеч, отколкото му е нужно, за да осъществи тази воля и е насочено не към опознаването на света, а само към овладяването му. Истината като цел на познанието е "полезно заблуждение". С какво се доказва истината? - с чувството за повишена власт, с полезността, с неизбежността, с изгодите.

Логиката е свързана с допускането на съществуването на абсолютно тъждествени случаи. Но такива няма, защото това означава да се допусне съществуването на абсолютно еднакви паралелни редици от причини за възникването на тези случаи. Затова аксиомите на логиката са само фикции. "Логиката е опит да се разбере действителният свят по известна, създадена от нас схема на съществуването, по-точно: да се направи той по-достъпен за формулиране и изчисление...". Светът не е адекватен на логическите закони. Логиката е нещо всеобщо и затова "средно" т.е. "посредствено". Тя нивелира, обобщава и с това опошлява познаваемото. "Съзнанието не принадлежи на самото индивидуално съществуване на човека, нещо повече, то принадлежи по-скоро на онова, което в него се отнася към обществената и стадната природа".

Волята за власт е критерий за значимостта на всяко явление в обществения живот. "Добро" е "всичко, което повишава чувството за власт, волята за власт, самата власт в човека". "Лошо" - "всичко, което произхожда от слабостта".

Познанието, доминирането на интелекта парализира волята за власт. Обикновеният морал - също. Моралът възниква като реализация на чувството за превъзходство на "аристократите" над "робите", "низшите". Това положение на нещата е вечно и неотстранимо. Принципите на "господарския морал" са изходни и естествени. Горните разсъждения кристализират в понятията "преоценка за ценностите" и "свръхчовек".

Ницше изказва мисълта за "въстанието на робите в морала" като перманентна "духовна мъст". Началото й е свързано с възникването у евреите, у този "теоретически народ", на първата "преоценка на ценностите". Аристократичното уравнение на ценностите (добър = знатен = могъщ = щастлив = обичан от бога) евреите преобръщат наопаки. Това споделя и християнският морал. Критиката на Ницше срещу религиите и философиите е доминирана напълно от етически мотиви. Противопоставянето срещу християнството е заради това, че то създава "морален роб".

Ницше прави нова "преоценка на ценностите", като възражда "морала на господарите", като изхожда от вроденото неравенство на хората, от това, че "висшия", "благородният" човек е отговорен за своите действия само пред равните си, но е съвършено свободен по отношение на "низшите". Той ще осъществява протекция на артистите и поетите, и на всички, които стават майстори в някакво умение. По примера на войните той ще се научи да свързва смъртта с интересите, за които той се бори; да жертва мнозинството и да поема защитата на благородните без да щади обикновените хора; да практикува безжалостна дисциплина и да си позволява насилие и коварство във война. Той ще приеме тази роля, играна със жестокост за аристократическа добродетел: "почти всичко, което ние наричаме "висша култура" се основава върху възвисяването и засилването на жестокостта". "Благородният" човек е по същество въплътената воля за власт.

В основата на "морала на господарите" лежат три положения. Първо, "ценността на живота е единствената безусловна ценност и тя съвпада с равнището на "волята за власт". Второ, налице е природно неравенство на хората, обусловено от различието на техните "жизнени сили" и "волята за власт". Трето, "силният" човек, вроденият аристократ е абсолютно свободен и не е свързан с никакви морални норми. Това е "свръхчовекът". Първообраз на "свръхчовека" са римската, арабската, германската, японската аристокрация, героите на Омир, скандинавските викинги ". "Свръхчовекът" е висш биологичен тип, който се отнася към човека, тъй както човекът се отнася към маймуната. Свръхчовекът не се свързва с определена човешка раса, той трябва де се огледа в бъдеще, но как? Този култ към личността става основа на новата митология на Ницше - "Тъй рече Заратустра", която идва да замени старите регламентирани митове.

Ницше адмирира определени качества и вярва, че те са достъпни само за аристократическото малцинство. Мнозинството може да бъде само средство и среда за осъществяване на превъзходството на малцината. То няма каквото и да било независимо искане за щастие или благополучие.Той не вижда защо обикновените човешки същества да не страдат, ако тяхното страдание е необходимо за създаването на свръхчовека.

Назад към СЪДЪРЖАНИЕ